Ами ако не винаги трябва да знаем какво стои зад думите и поведението на другия?

В семейната терапия има една особено интересна идея, свързана с работата на Хърлийн Андерсън и Харолд Гулишиан – идеята за “не-знаенето” (not-knowing).

На пръв поглед звучи странно. Нали специалистът трябва да знае?
Да, специалистът има знания, опит и професионална подготовка. Но има нещо, което той не може да знае по-добре от самия човек: как този човек преживява собствения си живот и какво означават за него неговите отношения и трудности.

Затова вместо да бърза с обясненията, терапевтът остава любопитен.
Не: “Знам защо правиш това.“
А: “Искам да разбера какво означава това за теб.“

Когато бързаме да разберем

Това се случва не само в кабинета. Случва се постоянно в отношенията ни.
Партньорът казва: “Няма значение.” И ние веднага решаваме: “Сърди ми се.”
Детето отказва да си тръгне от площадката: “То просто е инато.“
Близък човек не ни отговаря: “Явно не иска да говори с мен.“

Но откъде знаем?

Може да сме прави. Но може и да не сме.
Проблемът не е в това, че правим предположения. Това е естествена част от човешкото общуване.
Проблемът възниква, когато превърнем предположението си в истина и спрем да проверяваме какво всъщност се случва.

Един въпрос може да промени разговора

Вместо: “Защо си ядосан?” можем да попитаме: “Какво се случва с теб?“
Вместо: “Ти никога не ме слушаш.” можем да кажем: “Когато не ми отговориш, аз го преживявам като че ли не ме чуваш. Така ли е за теб?“
Вместо: “Детето ми е много инато.” можем да се запитаме: “Какво се случва точно преди да откаже да направи нещо?“

Това не е просто промяна на думите. Това е промяна на позицията.
От “Аз знам какво се случва с теб” към “Искам да разбера какво се случва за теб.“

Но “не-знаенето” не означава да нямаме граници

Тук има една много важна граница.
Да останем любопитни към преживяването на другия не означава да поставяме под съмнение собственото си преживяване.
Не е необходимо да разберем защо някой крещи, унижава, заплашва или нарушава личните ни граници, за да можем да кажем: “Не приемам това отношение към мен.“
Не е необходимо да разберем защо някой постъпва по определен начин, за да имаме право да се отдалечим.
И не е необходимо да задаваме още и още въпроси на човек, който не желае да разговаря.
Любопитството не отменя границите. Разбирането не означава оправдаване. Емпатията не означава да търпим всичко.
Особено важно е това в отношенията с деца. Да се опитаме да разберем какво стои зад едно поведение не означава да оставим всяко поведение без граници.
Можем едновременно да кажем: “Виждам, че си много ядосан. И няма да ти позволя да ме удряш.“
Това са две различни неща – да разберем преживяването и да поставим граница на поведението.

А какво означава това за отношенията ни?

Можем да използваме тази идея и без да сме терапевти.

1. Да проверяваме, вместо да предполагаме

Преди да решим какво означава поведението на другия, можем да попитаме: “Правилно ли разбирам?“
Този въпрос често предотвратява големи недоразумения.

2. Да слушаме отговора, а не да чакаме своя ред

Понякога докато другият говори, ние вече подготвяме своя отговор, защита или контрааргумент.
Опитайте следващия път просто да останете още малко в неговия разказ.
Какво се опитва да ми каже?
Не какво трябва да означава.

3. Да оставим място за различно значение

Една и съща ситуация може да означава различни неща за двама души.
За единия мълчанието може да означава: “Имам нужда от време.“
За другия: “Не ме интересуваш.“
Когато приемем собственото си тълкуване за единствено възможно, конфликтът лесно се задълбочава.
Когато попитаме: “Какво означава това за теб?” се появява възможност за разговор.

4. Да бъдем любопитни към човека, когото вече познаваме

Парадоксално е, но колкото по-близък ни е някой, толкова по-лесно можем да започнем да мислим, че вече го познаваме напълно.
“Той винаги прави така.“
“Тя е такава.“
“Аз знам какво ще каже.“
А хората се променят. Обстоятелствата се променят. Значенията се променят.
Понякога близостта има нужда не само от познаване, но и от любопитство.

“Не-знаенето” не означава да не знаем нищо

Андерсън и Гулишиан не предлагат да се откажем от знанията си.
Предлагат нещо по-трудно: да не позволяваме на това, което вече знаем, да ни попречи да чуем това, което още не знаем.
Но това не означава да се отказваме от собствените си усещания, ценности и граници.
Можем да чуем чуждата гледна точка, без да се отказваме от своята.
Защото понякога зад “Няма значение” има тъга, зад “Не искам!” – страх, умора или нужда от повече самостоятелност, а зад “Ти никога не ме разбираш” може да стои простото: “Искам да ме чуеш.“
Не можем винаги да знаем какво стои зад думите на другия. Но можем да попитаме.
Така, разговорите биха станали по-добри, по-свързващи, вместо отдалечаващи.

“Какво означава това за теб?“

А след това може да дойде и нашето:
“А ето какво означава това за мен...”
…

Източници:

Anderson, H., & Goolishian, H. (1992). The Client Is the Expert: A Not-Knowing Approach to Therapy. In S. McNamee & K. J. Gergen (Eds.), Therapy as Social Construction (pp. 25–39). Sage Publications.
В последващия си текст Myths About “Not-Knowing” (2005) Хърлийн Андерсън допълнително уточнява, че “не-знаенето” не означава липса на професионално знание, а определена позиция към знанието – готовност да останем отворени към това, което клиентът може да ни покаже и разкаже.

Може да ви е интересно да прочетете също:
Не сме само двойка – трите вида отношения във връзката
Познаването е процес, не спомен: как се променяме в дългите връзки
Брачно и семейно консултиране