Раждането на дете със специални потребности (или поставянето на диагнозата) е събитие, което променя из основи семейната система. Този момент отключва процеси на интензивна психологическа и социална адаптация – както на индивидуално, така и на семейно ниво. В тази статия правим опит да разберем и обясним преживяванията на родителите и това как се променя семейнатга динамика, през рамките на теоретичните модели за адаптация, стрес и системно функциониране.

Исторически възгледи за реакциите на родителите и адаптацията на семейството

Скърбенето традиционно се е разбирало като скърбене по „смъртта на перфектното дете“. В периода на 50-те–60-те години на XX век раждането на дете с увреждане е било приемано от обществото като трагедия, а реакциите на родителите са разглеждани от специалистите като патологични, от гледна точка на психодинамичната парадигма (Allred & Hancock, 2012). Съвременните изследвания обаче подчертават, че “скърбенето” е естествен етап от процеса на адаптация. Нека разгледаме някои теории, през чиито разбирания можем да разширим темата за приемането на диагнозата и адаптацията на семейството. 

Теория на стреса и етапи на скърбене (Selye, 1980)

Една от най-ранните теории за стреса датира от 1976 г. (Selye, 1980). Селие описва стреса като физиологични и психологични реакции, през които организмът преминава на етапи, докато се адаптира към стресовата ситуация. Това определение може да бъде съотнесено към модела на приемане и реакции на родителите относно диагнозата, когато те преминават през различни етапи на „скърбене“ – шок, гняв, вина, отричане, пазарене, работа и приемане (Siegel, 1997; Siegel, 2018). Подобно на адаптацията към стрес, тези фази представляват динамичен процес, който подпомага психичното пренареждане и достигането до ново равнище на функциониране.

Теория на когнитивната адаптация (Taylor, 1983)

Теорията за когнитивната адаптация предполага, че индивидите реагират на застрашаващи ги събития чрез процес на приспособяване, който включва разрешаването на три когнитивни проблема: търсене на смисъла на събитието, опит да се постигне контрол над събитието и опит да се повиши самооценката. С всеки от тези когнитивни проблеми са свързани специфични когниции, а успешното им разрешаване зависи от способността на индивида да формира и поддържа набор от позитивни илюзии. Тази перспектива е приложима при родителите, изправени пред диагнозата на детето си – техните усилия често се фокусират върху смисъла на преживяването, възможността за влияние върху развитието на детето и запазването на идентичността им като „добри родители“.

Модел на семеен стрес и адаптация (McCubbin & Patterson, 1983)

Втората теория е моделът на семеен стрес и адаптация. Според тази теория адаптацията представлява постигането с времето на едно ново ниво на функциониране чрез процес на приспособяване и преосмисляне на значението, което се придава на цялостната ситуация. Родителите и семейството преминават през динамика на дестабилизация и реорганизация, която в дългосрочен план може да доведе до нов баланс и устойчивост.

Системният подход: семейството като динамична система в процес на адаптация

Съвременният системен подход в психотерапията разглежда семейството като взаимосвързана система, в която всеки член влияе върху останалите. В този контекст детето със специални потребности не се разглежда като изолиран носител на индивидуален проблем, а като част от цялостната семейна динамика.

Важно е да се подчертае, че при децата със специални потребности затрудненията имат реална, органична основа, а не са отражение на семейна дисфункция (макар че, подобна дисфункция би могла да даде отражение или да подсили поведенчески и емоционални прояви на детето). Въпреки това, начинът, по който семейството реагира на диагнозата, неминуемо променя взаимодействията, ролите и приоритетите. Диагнозата и свързаните с нея предизвикателства често се превръщат в организиращ фактор за семейството (Everett & Volgy, 1993), около който се пренареждат отношенията и ресурсите.

Тук системният подход се преплита с теорията за адаптацията. Ако в когнитивната перспектива адаптацията е процес на смислополагане и търсене на контрол от страна на индивида, то в системната перспектива тя се проявява като колективно усилие на семейството да пренареди своите вярвания, роли и модели на взаимодействие. Процесът на приемане на диагнозата не се преживява само вътрешно от всеки родител, а и във взаимодействията помежду им, в начина, по който споделят отговорностите, и в начина, по който комуникират с външната социална среда.

Приемането като повторяем модел в процеса на адаптация

Търсенето на патерни или повтарящи се модели е характерна техника за семейната терапия. В случая с адаптацията към диагнозата, темата за приемането е основният „патерн“, който се появява и преформулира в почти всяка терапевтична среща – независимо дали в група, индивидуална консултация или семейна констелация.

На база моята терапевтична практика с родители на деца със специални образователни потребности, би могло да се предположи, че именно от приемането започва процесът на адаптация. Това е своеобразна отправна точка, която определя не само динамиката на вътрешния свят на родителя, но и неговата способност да изгражда здравословни връзки със средата и семейството.

Наблюдава се, че етапът на приемане, в който се намира родителят, е ключов за редица процеси:

• Търсене на подкрепа. Родителите, които се намират в ранните етапи на отричане или гняв, често избягват активното включване в терапия или групи. Обратно, тези, които са достигнали до известна степен на приемане, са по-склонни да потърсят и да останат в процеса на терапевтична подкрепа. Именно поради тези наблюдения смятам, че е необходимо търсене на ефективен подход за подкрепа на родителите в ранен етап.
  
• Качество на възприемането. От степента на приемане зависи не само дали родителят ще чуе специалиста, но и какво точно ще чуе. Същите думи или насоки могат да бъдат възприети като критика, неразбиране или напротив – като подкрепа и валидиране, в зависимост от мястото на родителя в процеса на адаптация.
  
• Значение на груповата динамика. В груповите срещи родителите проектират собственото си ниво на приемане върху споделеното от другите. Това често води до избирателно възприемане на опита – някои истории се преживяват като вдъхновение, други като заплаха. Така груповата терапия функционира като огледало на индивидуалния процес на приемане.
  
• Свързване със себе си и с близките. Степента на приемане определя дали родителят е способен да се свърже със собствените си емоции (вина, надежда и др.) и дали може да изгражда автентична емоционална връзка с детето и партньора си.
  

В този смисъл, приемането се явява не просто един от етапите на адаптацията, а неин централен организиращ принцип. То влияе върху посоката на когнитивната, емоционалната и системната трансформация, през която преминава семейството.

Заключение

Адаптацията на семейството към диагнозата на детето не е еднократно усилие, а продължителен процес на когнитивно, емоционално и системно пренареждане. Теориите за когнитивната адаптация, семейния стрес и системния подход очертават рамка за разбирането на този процес като трансформация, която преминава през скърбене, преосмисляне и ново изграждане на идентичност. В крайна сметка семействата често достигат до състояние на „ново нормално“ – форма на устойчивост, основана на приемане, осъзнаване и нови родителски приоритети.

Библиография

• Allred, K., & Hancock, C. (2012). Parental grief and disability: Historical perspectives and contemporary understandings.
• Everett, C. A., & Volgy, T. J. (1993). Family therapy and the symptom bearer: A systemic perspective.
• McCubbin, H. I., & Patterson, J. M. (1983). The Family Stress Process: The Double ABCX Model of adjustment and adaptation. Marriage & Family Review, 6(1-2), 7–37. https://doi.org/10.1300/J002v06n01_02
• Selye, H. (1980). The stress of life. New York: McGraw-Hill.
• Siegel, B. (1997). Helping children with autism learn: Treatment approaches for parents and professionals.
• Siegel, B. (2018). The world of the autistic child: Understanding and treating autistic spectrum disorders.
• Taylor, S. E. (1983). Adjustment to threatening events: A theory of cognitive adaptation. American Psychologist, 38(11), 1161–1173. doi:10.1037/0003-066X.38.11.1161.

Автор: Полина Даскалова-Петкова, брачен и семеен консултант, и специален педагог