Системен поглед към семейството: Защо е време да преосмислим как говорим за „приемането“ и „етапите“ в семейството
Въведение
Когато дете получи диагноза, която променя очакванията за неговото развитие, реакциите на родителите често биват описвани с една дума: скръб.
В професионалната практика – включително в сферата на семейната терапия, социалната работа и образованието – все още е широко разпространен т.нар. етапен модел* на родителска реакция:
🔹 Отричане →
🔹 Гняв →
🔹 Депресия →
🔹 Приемане
(*Най- често се цитира моделът на Елизабет Кюблер-Рос (1969), но той е ползван за основа и на други етапни модели от следващи автори, които внасят малки промени, като например Боулби и Паркс (1970).
Този модел изглежда логичен. Но дали е верен? Дали е полезен?
Новите изследвания и практики предлагат различна перспектива – по-гъвкава, по-контекстуална и много по-близка до реалния живот на семействата.
Историческа перспектива: как се е говорело за родителите?
В статията “On Death and Disability: Reframing Educators’ Perceptions of Parental Response to Disability” (Allred & Hancock, 2012), авторите проследяват как през последните десетилетия се е променял образът на родителите на деца със специалните потребности в професионалната литература.
В началото на 20 век те често били описвани като „емоционално нестабилни“, „травматизирани“ или „отказващи да приемат реалността“. Диагнозата на детето се представяла почти като „смърт на нормалното дете“ – и съответно, родителят бил поставян в роля на човек, който преживява загуба. Семейното функциониране пък, било определяно като ” с висок риск от патология”.
❗️Защо тук е важно да помислим критично?
Тези модели обикновено не взимат предвид реалната сложност на семейния живот, културния контекст или индивидуалните ресурси на родителите.
Семейството като система, а не като „пациент“
Семейната терапия предлага различна перспектива. Вместо да търсим „етапа“, в който се намира родителят, можем да се запитаме:
🔹 Как системата на семейството се адаптира към новата реалност?
🔹 Как се променят ролите, ритъмът, смислите, вярванията?
🔹 Какви сили и ресурси се мобилизират – независимо дали ги наричаме устойчивост, креативност или любов?
Реакцията на родителя не е самостоятелен вътрешен процес – тя се случва в контекста на партньорство, роднински отношения, културни очаквания, институционална подкрепа (или липсата ѝ).
Някои ограничения на етапния модел
Етапният модел може да бъде подвеждащ по няколко начина:
- Представя реакцията като линейна и универсална – в действителност, адаптацията при много родители се случва на вълни, циклично или фрагментарно.
- Внася диагноза в отношенията – когато очакваме родителят да бъде „в шок“ или „в отричане“, рискуваме да подценим неговата активност, разумност и ресурси.
- Създава клишета, които пречат на автентичния контакт – вместо да слушаме какво всъщност преживява семейството, ние започваме да „интерпретираме“ какво (предполагаемо) чувства.
Когато чуем родителите…
Много родители не говорят за срив. Те говорят за:
✅ Ново разбиране за времето – по-бавно, но по-смислено.
✅ Преоткрита близост в семейството.
✅ Радост от малките неща.
✅ Създаване на общност, различна от тази, която са си представяли, но не по-малко ценна.
✅Нови смисли, приоритети, личностово израстване
Какво означава това за практиката на терапевта?
Като терапевти и специалисти можем да преминем от моделиране – налагане на теоретични рамки – към истинско присъствие, в което родителят има пространство да изгради собствен смисъл.
Какво имам предвид?
Когато слушаме родителите през теорията за етапите на скръбта например, ние рискуваме да мислим върху това “на кой етап са родителите?” и какво трябва да изпитват според теорията – целта ни сякаш е да ги поставим в познатата ни теоретична рамка, а не да разберем какво всъщност ни казват и какво означават тези думи за семейството.
🔹 Вместо да обясняваме, можем да питаме: „Какво означава тази диагноза за вашето семейство?“
🔹 Вместо да следим „етапи“, можем да проследим как се променят отношенията, ролите, вярванията.
🔹 Вместо да виждаме родителя като жертва на травма, можем да го признаем като създател на нова реалност.
Заключение
Реалността на семействата е по-сложна от етапна схема. Да работим с тях означава:
✔️ Да уважаваме тяхната история, а не да я поставяме в модел.
✔️ Да приемем, че адаптацията е процес, не диагноза или пък събитие.
✔️ Да бъдем партньори в изграждането на нов смисъл, вместо тълкуватели на „нормалност“.
“Stage theories provide snapshots. But families live in moving pictures.”
(Allred & Hancock, 2014)
“Теориите за етапите предоставят моменти снимки. Но семействата живеят в движещи се картини.”
(Алред & Ханкок, 2014).
0 Коментара