Харесвам тази мисъл, не само защото ни напомня да не сравняваме развитието на децата. Харесвам я и защото поставя акцент върху начина, по който изграждаме отношенията си с тях.

В последните години се говори много за поставянето на граници. Темата е важна, но е важно разговорът да не се свежда само до това дали да има граници, а да говорим и за това какво стои зад тях.

Понякога здравословната граница погрешно се възприема като строгост. Друг път – като контрол. А има случаи, в които авторитетът на родителя се свързва със страхопочитание – с убеждението, че детето трябва да се подчинява безусловно, защото родителят е “по-големият”. Но наистина ли възрастовото (което е естествено и няма как да бъде иначе) или физическото предимство (което е до време) са единствените причини, поради които детето трябва да чува своите родители?

Всъщност страхопочитанието и уважението не са едно и също.

Теорията на привързаността на Джон Боулби ни показва, че една от най-важните функции на родителя е да бъде сигурна база – човекът, към когото детето може да се обърне за защита, утеха и подкрепа, когато светът стане несигурен. Именно от тази сигурна база то постепенно започва да изследва света, да развива самостоятелност и да изгражда доверие както към другите, така и към собствените си възможности.

Това има пряка връзка с начина, по който се формира саморегулацията.

Вътрешната регулация не се появява изведнъж и не се изгражда единствено чрез многократно повтаряне на правила. Тя се формира в отношенията. В ранните години именно родителят регулира емоциите на детето като го успокоява, назовава преживяванията му, поставя предвидими граници и остава емоционално достъпен дори когато казва “не”. Постепенно тези преживявания се интернализират. Детето започва да разпознава собствените си емоции, да понася фрустрацията, да отлага непосредственото удовлетворяване на желанията си и да избира поведението си, без да има нужда непрекъснато някой да го контролира.

Когато обаче възпитанието се основава предимно на страх, процесът изглежда различно. Детето отново се научава да регулира поведението си, но регулацията остава зависима от външния контрол. То се съобразява, когато авторитетната фигура присъства, защото основният мотив е избягването на наказание, неодобрение или загуба на близост. Вниманието се насочва към въпроса: “Какво ще ми се случи, ако не слушам?“, а не към “Защо това правило съществува и какво означава то за мен и за другите?“.

Тази разлика невинаги се вижда отвън. И в двата случая детето може да изглежда “послушно”. Но докато при сигурната привързаност правилата постепенно се превръщат във вътрешни ориентири, при възпитанието чрез страх те често остават външни изисквания. Детето се научава да се съобразява с присъствието на авторитета, вместо постепенно да развива собствен вътрешен компас.

Затова не е рядкост да наблюдаваме деца, които са безупречно послушни пред възрастните, но изпитват трудност сами да регулират поведението си, когато външният контрол липсва. Други развиват силна тревожност, свръхконтрол върху себе си или започват да избягват грешките на всяка цена, защото всяка грешка се преживява като заплаха за отношенията с родителя. Има и деца, при които реакцията е противоположна – контролът започва да се преживява като заплаха, което води до силно противопоставяне на всеки авторитет.

Това не означава, че границите трябва да липсват. Напротив. Границите са необходими за развитието на детето. Въпросът е дали те създават усещане за сигурност или за страх. Дали са преживявани като израз на грижа и предвидимост, или като демонстрация на власт.

Може би, именно тук се крие една от големите задачи на родителството. Не да възпитаме дете, което безусловно се подчинява, а човек, който постепенно изгражда вътрешни ориентири, умее да регулира емоциите и поведението си и носи отговорност за изборите си не защото някой го наблюдава, а защото е развил вътрешно разбиране за себе си и за отношенията с другите.

В този смисъл родителството наистина не е състезание. Не печели този, чието дете е най-послушно. По-важният въпрос е какви отношения изграждаме по пътя дотам.

….

Д-р Полина Даскалова-Петкова

Може би ще ви е интересно да прочетете също:
Защо братята и сестрите растат различно в едно семейство?
Когато говорим за когнитивно развитие, какво всъщност имаме предвид?