Тази статия за ценността на независимата игра, реших да преведа и споделя в пълния и вариант. Темата много ми допадна и пасва прекрасно на моята семейна ситуация (2 деца, с почти 4 години разлика и подобна “грешка” в играта с първото дете). Авторката разглежда значението на независимата игра за децата и споделя ценни практични съвети, които намирам за полезни и приложими в ежедневието с моите деца. Надявам се и на вас да ви е от полза и да ви вдъхнови в родителството.

Статията за независимата игра:

Автор: Лейси Райън, LMFT, RPT-S | 16 ноември 2022

Моят партньор и аз имаме две деца, с разлика във възрастта от четири години. Като тревожни и любящи млади родители, ние се включвахме в игрите на по-голямото ни дете колкото се може по-рано и по-често.

От бебешка възраст сядахме до него на пода, за да покажем интерес към неговия свят, да общуваме с него на езика, който говори (играта) и да демонстрираме неговата важност и ценност за нас. Като регистриран терапевт по игра, ежедневно учех родителите колко е важна детската игра. По какъв начин децата учат, решават проблеми, комуникират, изразяват и преодоляват емоциите си — всичко през играта.

Също така обучавах семействата относно това колко любов и значимост чувства детето, когато родителите се включват в дейностите, които му носят радост — това засилва връзката! И както знаем, когато децата са по-свързани, обикновено са по-съобразителни. Играйте с децата си — носи толкова много добри неща!

Когато имахме само едно дете, не беше трудно да му отделяме цялото си внимание в ежедневието. Но наближавайки раждането на второто дете, осъзнахме една грешка — в стремежа си да покажем любов на първото дете чрез постоянна игра с него, му отнехме подаръците, които дава независимата игра. На четири години той се затрудняваше да се забавлява сам и имаше нужда от нашето постоянно участие. Когато не можехме да играем, забелязвахме, че се разстройва.

С големите чувства идват големи прояви — при поискване да прекара малко време сам, извършвайки независима игра, често преживявахме истерии. С бебето на път, моят партньор и аз разбрахме, че трябва бързо да му помогнем да развие умението за независима игра.

Като интроверт, нямам спомени да съм имала затруднения да бъда сама — така че нямах личен опит, от който да черпя. Но като терапевт по игра, работех постоянно с деца в игралната стая! Реших да създам „план за терапия“ за нашето дете. Основна цел — то да може да играе независимо поне по 30 минути.

Ето няколко размисъла от този процес, след като сега нашият син играе самостоятелно повече от час, ако му се предостави възможност:

1. Поставихме някои граници относно времето за игра. Изследванията показват отрицателното въздействие на екраните върху физическото, психическото и емоционалното здраве. Важно е да ограничим времето пред екрани по време на игра — тъй като те водят до пасивно развлечение и потискат креативното мислене, умението за решаване на проблеми и изразяването. Не ме разбирайте погрешно — у нас използваме доста екрани, но с определени ограничения, за да не пропускаме свързване един с друг и време за творческо изразяване.
2. Обяснихме му защо това умение е важно. Често забравяме, че децата имат нужда да знаят „защо“ се въвежда промяна в обичайния ред на нещата. Обяснихме му: „Прекарването на време сам е много полезно за всеки. То ни помага да успокоим ума и тялото си и да бъдем креативни и да намерим забавни начини да прекараме време сами. Всеки има нужда от време сам — включително мама и татко, и ТИ. Затова ще практикуваме независима игра, която означава да играеш сам. Ще практикуваме всеки ден, което ще даде възможност на всички ни малко време за себе си. Ти избираш с какво да играеш по време на това време, стига да не включва екрани.“
3. Малките стъпки водят към правилната посока. Всяко умение се развива с практика. Започнахме с малки интервали — първо 3–4 минути. Аз оставах наблизо, примерно в кухнята, и го окуражавах да играе с избраните от него играчки в хола. След като успяваше да издържи 5–10 минути, увеличавахме малко времето на следващия ден. Тъй като практикувахме това по време на пандемията, имахме много време у дома за развиване на този навик. Ако практиката не е почти ежедневна, приемете, че напредъкът ще е по-бавен.
4. Преориентациите (редирекциите) бяха необходими. В началото синът ни се съпротивляваше. Чувстваше се самотен в играта, защото не му бяхме дали подаръка на пространството, което независимата игра предлага. Не беше развил способността да си зададе въпроса „Какво искам да правя в момента?“. Когато се оплакваше, че му е скучно или не иска да играе сам, ние реагирахме някак нежно, но твърдо: „Да, трудно е да практикуваш ново умение да се забавляваш сам (с емпатия), но скуката всъщност е подарък, защото когато ти е скучно, твоята креативност ще ти покаже как да прекараш времето. Вярвам, че ще намериш нещо, което те интересува (твърдост).“ Или просто казвахме: „Не съм аз, този който те кара да скучаеш. Вярвам, че ще намериш нещо за правене в стаята за игра.“
5. Играта на всеки е различна. Докато аз може би съм се забавлявала да играя „наужким“ с плюшени играчки и кукли или да създавам мръсни, малки „отровни“ смеси навън, не всяко дете играе по същия начин. Докато учех това умение, се опитвах да му предложа много от игрите, които на мен ми доставяха радост като дете. Когато му представях идеите и после се отдръпвах, понякога той играеше за малко и после се отказваше, казвайки, че му е скучно. С нежни напомняния да пусне творчеството си да му покаже какво е забавно, той постепенно овладя умението. Тогава осъзнах, че начинът, по който си играе, е просто различен от моя — и това е добре! Вместо ролеви игри, любимата му независима игра е да използва арт материали, за да сътвори изкуство, или да подрежда възглавници и одеяла, за да направи крепости или препятствия. Сега прекарва голяма част от времето си така и се забавлява!
6. Свързването след това е също важно. След като всеки е имал време за себе си — или както ние го наричаме у дома, „спокойно време“ (което всъщност не е особено спокойно, а по-скоро самостоятелно) — ние отново се свързваме. Ако е създал нещо, с удоволствие го разглеждаме. Или ако е направил трасе с препятствия, преминаваме го заедно или засичам колко бързо може да го премине. Когато отново се свързваме след време на „отдалечаване“, казваме: „Ценя теб и това, което си създал/ направил. Ти си важен.“

С второто ни дете се опитваме да балансираме между присъединяване към играта и предоставяне на пространство за развитието на умението за независима игра! Понякога това означава просто да седим настрани и да ги оставим да се занимават, да изчакаме покана от тях да се включим, вместо ние да се намесваме без покана. Нима отглеждането не означава да се учим какво им е нужно на децата и да коригираме поведението си, за да им помогнем? Дори времето за игра понякога иска корекции!

Източник: https://creativefamilycounseling.org/teaching-our-child-the-gift-of-independent-play/

Превод: Полина Даскалова-Петкова (брачен и семеен консултант/ специален педагог)

Може да ви е интересно да прочетете също:
Да играем вкъщи
Защо е важно да развиваме сетивата на детето?[над 0м.]
Адаптация към ясла и детска градина: Как децата се учат да бъдат без мама

Leave This Blank:Leave This Blank Too:Do Not Change This:

Your email: